Домът на Дийн,Закъри и Никол

Добре сега официално се чувствах като някаква отрепка. Като някаква тъпа тийнейджърка, забременяла от съвсем непознат, което до голяма степен си беше истина. И двете неща всъщност. И какво по дяволите се очакваше да правя с това дете!? Да направя аборт, да го дам за осиновяване или просто да го изоставя!? И трите неща бяха просто абсурдни и ми се струваха просто...неправилни. Може би поради простата причина, че бях изпитала чувството какво е да те изоставят, не че на мен ми пукаше особено, даже мисълта да съм по приемни домове ми беше по - приятна от мисълта да живея с два наркомана и все пак ...
Погледнах мъжа срещу мен тъпо, когато ме пита дали бях сигурна, че детето е от него. Извъртях очи, като в мимиката ми се долавяше голяма доза досада и още по - голямо неудобство и неловкост.
- Да, напълно сигурна. И без това ми беше достатъчно трудно да дойда... мислиш ли, че щях да го направя ако не бях на сто процента сигурна. Виж не искам абсолютно нищо от теб, не искам да поемаш отговорност за това дете, не за това съм тук. Просто мислех, че трябва да знаеш. Очевидно съм сгрешила. - казах със съвсем леко повишен тон. - И между другото в петата седмица съм и смятам да го задържа. - допълних като погледа ми просто се насочи в празното пространство и се бе забил в една точка.