Домът на Дийн,Закъри и Никол

Ъгх отново това гадене и онова чувство в корема. Както и онова гадно усещане, че трябва да погълна толкова много храна. И макар да не исках, имах чувството, че така трябва. Беше отвратително, а онези спомени от лекарския кабинет като, че ли просто ме удряха в лицето и оставяха големи и болезнени синини по него. Думите на лекаря, се повтаряха в съзнанието ми, сякаш се бе някакъв развален касетофон, и съзнанието ми сякаш се бе обзело от тази една - единствена мисъл. Но просто не можеше да я приеме, не исках да я приемам, беше ми по - лесно да мисля, че това беше просто един сън, мираж..по - точно кошмар. Да това беше точната дума.
И все пак може би беше дошло времето да бъда напълно откровена. Със себе си и с някои други хора, за това просто взех ключовете за колата си и тръгнах към дома на Дийн, карайки по пустото шосе, благодарение на което стигнах едва за петнадесет минути. О да, определено трябваше да попадна в някое задръстване, за да може да се разубедя от тази идея. Все пак не можех просто да се появя пред вратата на дома му и да кажа "Бременна съм, детето е твое, честито ще ставаш баща." Беше жалко и определено не му трябваше да знае та това...по дяволите това си беше едно бебе, което аз не бях сигурна че искам и нямах правото да му казвам, за да затормозявам и него и да съсипвам и неговия живот, но нещо в мен крещеше, че трябваше да му кажа, за да съм честна пред самата себе си, макар че и аз все още не можех да приема тази новина, камо ли той. Е ако имах малко късмет, щеше да помисли че се шегувам, а аз най - вероятно щях да се съглася с предположението му и всичко да си е наред. И да има "щастлив край", поне за него.
Докато се усетя вече бях звъннала на вратата и той ми бе отворил.
- Здрасти. - поздрави той, а аз го изгледах някак странно, като в погледа ми се долавяше нотка на страх, но също така и ирония.
- Аз .. ъм... мисля, че трябва..кхъм, да поговорим за нещо. - казах, прокарвайки прусти през косата си, а на лицето ми се лепна онази неловка физиономия.

Ъъ мдам по физиономията му личеше, че определено нямаше представа коя съм. Беше ме забравил и това май ми беше от полза. Можех просто да си излезна, като че нищо не е станало, всъщност щеше да е леко, добре де...много странно така изведнъж, но определено не ми пукаше колко тъпо щях да изглеждам. И все пак нещо в мен все още искаше да му каже, което не би било особено уместно имайки предвид обстоятелствата. Мдам щеше да е доста странно и все пак може би имаше право да знае. Но пък, какво по дяволите изобщо мислех, кой мъж в днешно време би искал да знае че ще има дете, при това от напълно непозната!?
- Дам, очевидно не ме помниш. Аз съм Каталина, от кхъм...бара, преди няколко седмици, ние...да вече би трябвало да се сетиш. - измърморих и онази неловка физиономия отново се появи на лицето ми. Защо просто не си тръгнах, когато му беше времето и защо изобщо дойдох, само щях да си загубя времето, а нямах никаква цел с идването си тук, което беше необичайно странно. Винаги целях нещо, а сега просто исках да кажа истината. Беше тъпо, защо трябваше да се случи точно в този момент.
- Аз съм...ъгх по дяволите, доста е трудно да се изрече на глас...- промърморих като че ли на самата себе си, надявайки се да не е чул тихото ми недоволство, защото това определено щеше да му подскаже леко ситуацията.

О по дяволите, колко ли тъпо изглеждах от страни, всъщност от кога ме интересуваше как изглеждам в очите на другите!? Не можеше ли просто да го изтърся и да си тръгна набързо!? Вероятно щеше да е доста тъпо, но определено щеше да ми спести много неловки погледи и разговори и обяснения в които щях да изпадам. Или пък можеше да го излъжа!? Като например да му кажа "дойдох да ти кажа, че съм влюбена в теб.", пак беше тъпо, но съвсем малко по - успокояващо.
Отново усетих онази болка в корема, която би трябвало да е съвсем нормална, но от къде ли ще знам аз, сякаш забременявам за стотен път. Ръката ми плъзна към корема, като го хвана леко и съвсем незабележимо с дланта си и когато усетих малката издутина, която беше съвсем нормална имайки предвид на колко седмици бе плода се усмихнах и лицето ми сякаш засия, но този възторг и радост не се застояха дълго, когато чух нервното потропване на мъжа срещу мен. Погледнах го тъпо след това склоних погледа си надолу и се подсмихнах иронично.
- Аз ъм...само да ти кажа, защото мисля че трябва да си наясно... Аз, тоест след като ние преспахме ми имаше нещо и ... не бях съвсем сигурна какво е за това отидох на лекар и за Бога точно в този момент щеше да е най - добре да ми каже, че съм болна от нещо като спин или нещо от сорта, но аз...амм бременна съм. И съм убедена на сто процента, че бебето е твое. Не съм дошла да искам нищо или пък да ти съсипвам настроението просто реших, че трябва да знаеш... - казах провлачено, като погледа ми все още гледаше празно пода несмеещ да се вдигне на горе, за да види реакцията на себеседникът ми.