Преди две години в Монте Карло

Карълайн реши да се поглези за първи път в живота си и да отиде на почивка преди колежа. Вече бе избрала дестинацията - "Монте Карло". От дома, в който бе израснала не ги водеха никъде, така че това беше първата екскурзия за младата Кари. Вече се беше настанила в хотела, затова реши да отиде на плажа. Никога не бе ходила на море. Когато пред нея се разкри величествената гледка тя не можеше да повярва на очите си. Все едно, че морето беше без граници. Тя беше смаяна от красотата и величието на изгледа, който се разкриваше пред очите и. Постеля хавлията си на плажа, намаза се с плажно масло и поплува около половин час. След това реши да се попече малко и поседя малко под жаркото слънце, което така упорито изгаряше кожата и. След около един час на припек, Кари реши да пийне нещо и стана от плажа. Прибра нещата си и тръгна по крайбрежната ивица в търсене на някое кафене. Тъкмо когато се беше отчаяла видя едно закътано малко заведение. Точно като за нея. Тъкмо щеше да има време да попълни документите за колежа. Поръча си кола и седна на единствената свободна маса. Извади документите и се замисли над тях. След малко си направа малка почивка и се вгледа в морето. Неистина беше величествено и вълшебно. Тя отпи от колата си и тъкмо реши да продължи с попълването, когато нечии глас я прекъсна ...

Животът в Ню Йорк е уморителен за всички. Дори когато си красива кукла. Даже особено ако си точно такава. Трябва непрекъснато да внимаваш как изглеждаш, как се обличаш, какво говориш и какво правиш. Не беше никак лесно. Елизабет беше уморен от всичко това. От цялата показност и натруфеност. Затов реши, че една почивка в Монако не е никак лоша идея.А кое е мястото, където задължително трябва да посетиш. Монте Карло разбира се. Като беше малка идваше тук всяко лято с родителите си. Вуйчо й имаше вила наблизо. Беше един от най-богатите хора в града, но Ели искаше да се скрие от показността затова не ходеше на обичайните места където ходеха богатшките наследници. Денят й преминаваше еднообразно. Всяка сутрин ставаше рано, закусваше сама, след това излизаше и се разхождаше по плажа. Позволяваше си от време на време да влезе за малко във водата, но никога не се печеше. Кожата й беше прекалено чувствителна към слънцето и само за няколко часа ставаше червена като рак. Затова малката наследница на рода Грималди предпочиташе закътните кафенета по краибрежната улица. Днешния ден не беше по различен от предишните. Тя отново стана рано, облече любимата си бяла лятна рокля и излезе. Когато отиде в любимото си кафене обаче нямаше свободна маса. Колко жалко. Ели не искаше да ходи на друго място. На всякъде другаде гъмжеше от туристи, най-често разглезени богатшчета. А на Елизабет й беше омръзнало от тях в Ню Йорк. Имаха адски високото самочувствие и си мислеха, че могат да вкарат всяко момиче в леглото си. Русокоска въдъхна и се огледа отново дали не се освободила някоя маса. Тогава забеляза едно момиче, което седеше само и попълваше някакви документи. Можеше да отиде и да седне при не. Не е й беше в стил, но не й се обикаляше в убийствената жега, а и днес реши че има нужда от компания. Ели отиде до непознатата, усмихна й се широко и попита:
- Извинявай..Може ли да понахалствам и да седна до теб?

Карълайн отдели поглед от документите и погледна момичето срещу нея. Беше със светла коса с русо - кестеняви отенъци и зелени очи, който привличаха вниманието ти още от пръв поглед. Момичето учтиво я помоли да седне при нея и тъй като нямаше свободни маса Кари без колебания отговори на русокоската:
- Разбира се, заповядай! - усмихна и се топло тя. - Аз съм Кари. Приятно ми е да се запознаем. - Веднага щом го каза разбра колко глупаво е прозвучало. По принцип не беше никак глупава даже беше доста интелигентна, но нямаше голям опит в общуването. Въпреки това тя подаде ръката си, за да се здрависат. Така де и без това вече беше казано. Пък и нямаше да и навреди едно ново приятелство и без това нямаше никакви приятели. Надяваше се да не е изглеждала твърде глупаво. Русокосата къдравелка се загледа отново морето. Не можеше да държи погледа си за дълго време далеч от тази гледка. Чувстваше се като малко детенце. Е, нека си признаем, че от време на време си е точно такава. Тя усети, че настъпва неловко мълчание и се чудеше какво да каже, когато видя, че бе разпръснала документите си на почти цялата маса.
- Оу, съжелявам. Много съм нетактична понякога. - Кари се усмихна глупаво и побърза да оправи бъркотията, която беше създала. Събра разхвърляните листа на една купчинка като отгоре сложи листа с името и логото но колежа. Когато погледна непознатата видя, че погледът и се е спрял върху документите.

Русокоска се настани удобно на мястото, от което се откриваше прекрасна гледка към морето. Безкрайната водна шир я успокояваше и вдъхновяваше. Полъхваше лек бриз, които разрошваше приятно косата на госпожица Грималди. Тя свали слънчевите си очила и се усмихна мило на къдрокоска.
- Приятно ми е Кари. Аз съм Елизабет, за приятелите Ели- усмихна се тя. Не знаеше дали ще стане приятелка с това момиче, но реши че може да се държи поне малко мило. Хората бяха различни и не всички бяха подли и злобни. Момичето беше симпатично и заслужаваше малко вежливо държание.
Елизабет се огледа около себе си. Видя някои навлеци, които й досаждаха последните дни. Но днес, когато забелязваха че не е сама, стояха настрана. Тя се усмихна доволно. Не беше лошо да си имаш компания. Досадниците не смееха да се приближат, но по принцип си бяха доста нахални. Ели не знаеше дали Кари вече се е сблъсквала с безумните брътвежи на тези идиоти, които си мислеха че заформят остроумен флирт, на който не би се смяла и безмозъчна маймуна. Русокоска вдигна безразлично рамене и вниманието й се насочи отново към мис Хънгтингтън. Тя гледаше някакви документи. След малко по-обстойно вглеждане Ели забеляза емблемата на Колумбийския университет.
- В Колумбийския университет ли кандидатстваш. - усмихна се любопитно тя. -Аз също ще уча там.

- Сериозно?! - каза усмихнато Кари. - Какво съвпадение. Ще се радвам да има поне някой познат, ако изобщо ме приемат. - изкикоти се тя. Доста се учуди на странното съвпадение, но както казваха хората - светът е малък. Все пак можеше и да станат приятелки, но не и се вярваше и Ели да е толкова наивна колкото нея. Да, госпожица Хънтигтън осъзнаваше колко е глупава и наивна през повечето време. Трябваше вече да се научи да се справя с външния свят, но не и беше особерно лесно. Имаше нужда от помощ и подкрепа, а това нямаше кой да и го осигури. Облегна се удобно на стола и се загледа във вече залязващото слънце. Залезът и беше любим. Беше толкова невероятно. Едно от малкото неща, които сиропиталището не можеше да и отнеме. Почти всеки ден го гледаше. Как слънцето се скрива зад хоризонта и изгрява прекрасната луна с нейните спътници - звездите. Не всички желания отправени към тях се сбъдваха, но оставше нещо, което не могат да ти отнемат - мечтата. Карълайн се загледа в малките птички, които прелитаха наоколо. Имаше една, която все още се учеше да лети и почти падаше, но не се предаваше. Това и напомняше на нея. Все още неопитна с живота, но все пак се справяше по някакъв начин и не се предаваше, а продължаваше да се бори за това, което желае..