Фонтанът

Стъмваше се, но времето беше толкова хубаво, че нямаше как да не изляза навън. Взех едно такси от Бруклин. Пътувах около петнайсет минути. Очудващо нямаше задръствания, което не е присъщо за Ню Йорк. Не след дълго стигнах до Центръл Парк. Обичах това място. Принципно обичам природата. Платих на таксиджията и слязох. Започнах да се разхождам по алеите на парка и не след дълго стигнах до един от фонтаните. Водата пръскаше леко. Нямаше много свободни пейки. Единственото свободно място беше до едно непознато момиче. Доближих се.
- Може ли да седна? - попитах я и се усмихнах.

Поредният скапан ден. Бях толкова разсеяна в университетът,а в работата беше тотален ад. Всеки,които ме познава би попитал защо правя всичко това щом баща ми е препълнен с пари. Много просто.. левкемията няма да ме задържи в този "заемен рай" още дълго,, предпочитам да изживея колкото се може повече неща. на връщане от късните часове реших да поседя до фонтана,да се разсея от някой апокалиптични мисли. Когато пристигнах там бе пълно с хора,малки деца,скейтъри. Настаних се почти незабелязано и се огледах,нямаше някое познато лице. Точно тогава едно познато лице ме попита дали може да седне до мен.
- Естествено,заповядай. - казах без да се замислям още. - Ти си Джаксън Кларк,нали? - попитах веднага след това. Страшно харесвах майка му,бе великолепна актриса. Пък и на няколко пъти го бях виждала из колежа. А пък и някой от фотографиите му бяха страхотни.
- Аз съм Барбара.. приятно ми е. - вметнах след това,подавайки ръка. - Не би ли трябвало да си на някоя своя изложба на снимки?

Изненадах се, че знае кой съм. Вярно, че майка ми е актриса, но аз винаги съм оставал на заден план заради славата на родителите си. Усмихнах се и поех ръката на момичето.
- Приятно ми е, Барбара. И не, аз се опитвам да съм далеч от звездата кариера на майка ми. Славата не е мой тип.
Точно затова си бях купил и собствен апартамент при това в Бруклин. Исках да водя свой собствен живот, а не да бъда "синът на Елизабет Кларк". Обичах майка си, но искам хората да ме знаят заради това, което се стремя да върша, а именно фотографията.
- Ти какво правиш тук по това време? - попитах я.
Вече ставаше тъмно и не беше хубаво за едно момиче да се разхожда само по това време, особено по улиците на Ню Йорк, които както безопасни, могат да бъдат доста опасни.

Кимнах,разбирах го до някъде. Моята майка също бе известна актриса,но не съм имала късмета да отрасна заедно с нея,защото още при раждането ме е оставила на половина сирак.
- Не искам да се прибирам у дома.. всичко ми е толкова.. еднакво.. разбираш ли ? - попитах,поглеждайки го отново. - всеки ден едно и също.. искам малко повече адреналин,повече неща,които да направя. - тук трябваше да има едно "Преди да..",но не споменах нищо. Едва ли едно непознато момче щеше да се интересува от заболяването ми.Огледах се,вече бе почти тъмно.
- Разкажи ми малко за себе си,обичам да знам с кого разговарям.

Барбара изглеждаше доста симпатично момиче и за разлика от повечето тук не беше превзета или надута. Беше много мила и добра. Личеше си, че е от някой регион на Манхатън по дрехите и като цяло външният й вид, но характерът й не се бе променил само защото живее там.
- Ами роден съм в Лондон и винаги съм бил под светлината на прожекторите заради майка ми. Точно заради това, когато дойдох в Ню Йорк, си купих малък апартамент в Бруклин. Така се изолирам от елита и поне тук мога да водя нормален живот. Дойдох тук, за да уча и в момента съм студент. Ами ти?
Не вярвах, че разказвам историята си на момиче, което бях срещнал току що, но някак имах доверие на Барбара и усещах, че между нас има доста общи неща.