Езерото

Соня имаше нужда от спокойствие и усамотеност. Трябваше да довърши рисунката в срок, а това беше последният й ден. Взе най-важните неща, боите и четките си, прибра ги в раницата, взе под ръка платното и се запъти към езерото. Там природата бе непокътната и можеше спокойно да рисува и да се наслаждава на гледката.
Преди да тръгне хвърли бегъл поглед на огледалото. Не беше спала от два дена и умората личеше по красивото й лице. Беше вързала черната си коса на кок,но някоя и друга непокорна къдрица беше паднала.
Момичето се запъти към мястото. Беше го разучила предварително. Запъти се към малка полянка, осеяна с цветя, близо до езерото.
Беше рано сутрин и слънцето се показа зад хоризонта. Ето тази красота искаше тя да пренесе на бялото платно. Потопи четката и сръчно започна да нанася бои.
След няколко часа реши да почине. Извади сандвича от раницата си и реши да се поразходи.
Когато се връщаше зърна силует, който любопитно разглеждаше нещата й. Забърза крачка и вече можеше да различи момичето.
-Коя си ти?-попита леко грубо, но й се струваше странно да има още някой на това забутано място, още повече, че непозната явно не изпитваше и капка притеснение.Е, Соня никога не е била от прекалено общителните хора, които можеха да разговарят с удоволствие, през цялото време.
-Попитах коя си?-повтори въпроса си. Повиши тон..вече се усещаше остротата в гласа й.

Всяка сутрин Арая излизаше точно в седем и тичаше по два километра, преди отново да се прибере в апартамента си в Бруклин и да се приготви за училище. Но тъй като днес бе неделя, тя реши да се излежава. Не бе в настроение да се бъхти по алеите на Сентрал Парк, но накрая се реши да излезе и да побяга колкото можеше, преди мързелът да каже "Спри!".
Вече два часа правеше обиколки на парка, ако това, което правеше, можеше да се нарече обиколка, защото тя спирашена всеки две минути за да си поотпочине малко. Мързеливостта ѝ се бе отразила доста неполезно - Арая се задъхваше все повече и повече, докато по принцип двата километри ги изминаваше за по-малко от половин час. Но да прибавим към уравнението студеното време, силния вятър и заслепяващото бяла слънце, което противно на очакванията да топли, то само допринасяше за студа.
'Слънцето трябва да се уволни' помисли си Дей.
Докато правеше една бърза лека обиколка на езерото, тя се спря на една полянка за почивка. Тревата все още бе мека, а пръстта не бе влажна, въпреки лекия дъжд, който валя през нощта. Дърветата все още имаха корони, обсипани с червено и жълто, а по земята, противно на неприветливото време, се стелеше килим от малки есенни цветя, приличащи на минзухари. Ая вдиша приятната миризма, която се носеше около нея и се настани удобно на меката покривка. Не далеч от нея тя забеляза статив, на статива едно платно - наполовина довършена рисунка, която обаче имаше потенциал. Можеше да се каже, че Арая разбираше горе-долу от изкуство, но това не можеше да се каже за нейното рисуване. Стигаше се само до това да надраска някой заек по тетрадките си или някое аматьорско бухалче, но нищо повече. Любопитна до мозъка на костите си, тя се приближи, за да разгледа по-отблизо бъдещото произведение.
От платното се носеше мирисът на химикали, който се смесваше с уханието на аромати в една не толкова приятна миризма, леко замайваща главата на червенокоската. Боята все още блестеше на слънчевите лъчи, подсказвайки на Арая да не пипа нищо, помеже щеше да остави отпечатаци във влажните цветове. Изучаваше размаха на четките, палитрата на непознатия художник...
- Коя си ти? - враждебен женски глас се разнесе зад нея. - Попитах коя си ти! - отново същата враждебност.
Арая се обърна с нахална усмивка и откри едно високо слабо момиче, с глеми кафеви очи, високи скули и черна коса, вързана на небрежен кок.
- Радвай се, че аз не съм брадатия чичко, който спи в канавката на трийсетина метра оттук. - рече спокойно Арая и продължи да наблюдава рисунката на непознатата, която държеше дългата си четка като бойно оръжие, готова да намаца лицето на синеочката с жълта боя. - Има още какво да се желае, но малко ми напомня на Ван Гог. Естествено, казвам го в добрия смисъл.
Тя направи една крачка към момичето, след това я заобиколи и игриво я потупа по гърба като двама футболни фенове.

Засмя се. Непринудено-нещо съвсем нетипитично за Соня. Попринцип избягваше разговорите с непознати. А това любопитно момиче, което излжедаше на години, колкото нея, беше доста забавно. Остротата, която показа в началото се изпари и Соня искаше да разтопи леда. Обърна се към синеочката и попита, като същевременно подаде ръка:
-Аз съм Соня. Приятно ми е.
-Съжалявам за грубия тон. Просто не съм от най-общитетлните, да не казвам...както и да е.
Още от малка, единствените хора, с които говореше и играеше бяа родителите й и прислужниците. Нямаше приятели и не беше добра в сприятеляването. Насили се да се усмихне, за да не създава лошо впечатление. Но усмивката й наподоби измъчено изражение. Никога не е била добра актриса.
-Рисувам от доста време...-реши да завърже разговор и да прекъсне неловката тишина между тях-..това е моята страст.
Седна на тревата и извади от раницата пликче с курабийки. Прикани с жест момичето да седне до нея и й подаде сладките.
-Заповядай! Много са вкусни-изфъфли Соня вече с пълна уста.

Засмях се на последното.
- Ще го имам впредвит.
Замислих се не ме ли харесва малко повече, защото това ''приеми ме като брат/сестра'' в повечето случеи значеше ''симпатична/ симпатичен си ми ,но не достатъчно, че да излизам с теб.
Завъртях се по корем, подпрях се на лакти и го погледнах без да казвам нищо.
Той усети погледа ми и ме погледна въпросително.
- Чудех се само като брат ли мога да те приема?-май бях прекалено директна, но мразех недомлъвките , а и честно казано не ме биваше в задаването на въпроси завоелирано.
Май го бях изненадала с тази дирекност.Винаги изненадвах хората с тази моя черта от характера.